Mobile menu

 

 

 Антонин Горчев перевёл на болгарский язык более 30 стихотворений из книги Владимира Фёдорова «Такова судьбы гусарская». Многие из этих переводов уже опубликованы в болгарских журналах и газетах (см. раздел сайта Публикации)

Антонин Горчев – известный поэт, автор гимна города Шумен и сборников стихов на болгарском языке "Пастух снов", "Счастьемолка", "Галера", "Шип розы" и других. Член Союза болгарских писателей, председатель объединения писателей города Шумена. Многократный лауреат национальных поэтических премий, главный редактор альманаха "Златоструй", переводчик с русского.

 

Из книги «Судьба гусарская»

 

Владимир Фьодоров

ТАКАВА Е ХУСАРСКАТА СЪДБА

Превод Антонин Горчев

 

*  *  *

Не е вярно, невярно е –

аз не съм те измислил:

във страни лъчезарни

силуетът ти чист е.

Някой друг ти не търсиш

и на друг няма да те дадат,

ти дори ако мен

не дочакаш до старост сребриста.

Аз летя с кон-вихрогон,

той изсича с подковите огън,

и комети свистят,

драскат звезди по лицето ми,

но не мога да стигна

до кулата златна – тъй омагьосана,

че на балкончето твое

не мога да падна.

 

Ще успея за миг

на Водолея в зори да приседна

и пак Млечният път

под мен ще звъни прокопитен.

Зная  - така ще летя

месец,

години,

столетия.

Ще се разсипя на прах,

гола душица останал.

 

ГОСПОЖА N-СК

Посрещна със зимни квартири

N-ск хусари храбри, канонири.

От военните мундири

оживи се този град.

Тук съдбата ме доведе

и по нейно повеление

аз съм на разположение

ваш поклонник млад.

 

Не сте светска вий лъвица,

само местна сте царица,

а и N-ск едва виси се

сам над бедна махала.

Но, госпожо белолица,

бях на бал с императрица

и не срещнах хубавица

там със вашта красота.

 

Аз не крия поглед пламен

даже в храма белокамен

и след вас препускам в ален

плащ сред зимните брези.

Ах, госпожо с хубост кичеста,

Нейно ако знай Величество

как е сладко мъченичество

от любовните мечти.

 

Аз съм войн на служба царска –

тежка и негосподарска

е съдбата ми хусарска,

ала казвам ви със плам:

Ах, госпожо краснолица,

вий сте моята царица,

аз съм ваш най-верен рицар

и за вас живот ще дам.

 

ДИЛИЖАНС

Пак броят секундите копита

и душата ми е пак разбита,

и надеждата ми пак е скрита

в мълчаливата печал.

Мила спътнице, постойте още

и не слизайте, че вече нощ е –

преди раздяла може просто

аз от любов да съм умрял.

 

Ще ви запея аз романс

за двама млади в дилижанс,

в съвсем случаен дилижанс

ще ви запея сам.

От огън и надежда зрима

във него думи три ще има,

три думи най-значими:

обичам ви, мадам...

 

Под колелата версти вяхнат –

къде и как преди живяхте,

в друг влюбена навярно бяхте –

опарва ме жлъчта.

О, мила спътнице жестока,

аз служа във гвардейска рота,

добър съм в боя и в живота,

но тук мълча.

 

И ще запея пак романс

за двама млади в дилижанс,

в съвсем случаен дилижанс

ще ви запея сам.

От огън и надежда зрима

във него думи три ще има,

три думи най-значими:

обичам ви, мадам...

 

 

*  *  *

По хлапашки и юнашки в паметта ми

свети младостта корнетска  днес...

Помня – турския паша посрамен –

Ахмат бей – разбихме ние с чест.

 

Помня как го обсадихме здраво

с воинска хитрост и със як юмрук.

Измаил бей как набихме право

пред вратите мощни на Русчук.

 

Как ни връхлетя сганта им. Но мъжаги,

хвърлихме се във гореща сеч:

и не ги бодяхме с върхове на шпаги,

а разсичахме със сабя-меч.

 

И на истеричните им викове,

плиснали върху ни отдалеч,

отговорихме във гордост и величие

с несалонна сочна руска реч.

 

Мачкаха ни огнени обятия

и зад нас река от кръв димя...

Колко много братя и приятели

спят на тази дунавска земя...

 

Спомените във предания

да живеят аз дочаках...

И с рубин за турската кампания

свети орден „Анна” в мрака.

 

*  *  *      

Какво лято ми дари,

щастие, незнайно още:

ти от залез до зори

любеше ме цели нощи.

 

От зори до мрак по царски  

цял ден галеше ме страстно -

на душата ми хусарска

седмото небе дори бе тясно.

 

Чудото би продължило

и сънят ни да съни се,

но на твоя праг с венчило

годеникът ти яви се.

 

Ръкавица през лицето,

поглед, лед и огън вплел...

Знаят всички под небето:

чест се пази на дуел.

 

Пред куршумите дори

аз ти се усмихвам, скъпа:

какво лято ми дари,

в щастие какво ме къпа!

 

*  *  *

Нека няма ни жал, ни сълзи –

поплачи си със глас примирен,

отрежи свойте жарки коси

с тази глупава обич към мен.

 

Спомени скъсай неверни

и полята с къдрици покрий –

в есента като рози почернени

да разцъфнат щом сняг ги повий.

 

След мираж на неказани думи,

от въпрос съдбоносен обзет,

ще вървя по военните друми

да ги сбирам в чер дъхав букет.

*  *  *

Пак на смъртта насред пороя

сме живи, друже, ми се струва...

Така е тихо – млъкна боят

и ангели в небето чувам.

 

Така е тихо – до безкрая

на небесата разтопени...

Деца невинни днес сме, зная,

защото току-що сме родени.

 

Възкръснахме след битката сурова,

душите ни отново са във плът.

Късмет – дали е от подкова

или на Бога праведен съдът...

 

Отгоре като в кладенец Той гледа,

брои останките ни бойни,

за предстоящата победа

ни пази Бог – резервни войни.

 

Нощта се гали есенно в листата,

сега войната дреме, но не спи.

И жив, тръбач сред дървесата

в небето пак архангелски тръби.

 

 

БАЛАДА ЗА СВЕЩНИКА

Тя пламъче в ръцете си държи

и мек е профилът й матов.

А пламъчето между нас искри,

хартията превръща в злато.

 

То по ресници й трепна,

изви се към звездица и луна.

Като птица, във съня си сепната,

пръхна сянката по бледата стена.

 

И рими–пеперуди блясват,

горят във огънчето дръзко.

Потрепва нишката неясна

на неродена още връзка.

 

А меден, залезът горещ е

в косите й върху гръдта...

Тя нима виновна е във нещо,

че от бронз отляха й плътта.

 

Със вина не ще се кича -

тя бе толкова красива.

И почти, почти прилича

на една позната моя. Жива.

 

*  *  *       

Без блян и без мечти се влиза

на битка кървава в пожара,

но просветлението слиза

и там в душата на хусаря.

 

Привечер често изведнъж

войнишката изчезва глъч

и звезден храм нашир и длъж

разтваря сетен слънчев лъч.

 

За малко да се задуша

впил в чудото омайно взор,

но плува моята душа

към среща с ангелския хор.

 

Знам  - ако падна в бой убит

с такова чисто просветление,

веднага Бог ще ми прости

за всяко мое прегрешение.

 

БРАТЯ

Отиват си завинаги от тук

без патос и сълзи – оттатък.

Животът ни без тях е друг,

но трябва да живеем някак.

 

Последна дан едва отдали,

през пламъка на скръбни свещи,

препускаме пак полудяли

смъртта си честно да посрещнем.

 

Орат небето ветрове,

и черна тъмнота нахлува –

в полунощ бродят гласове:

бездомните им гласове се чуват.

 

*  *  *

Любов не мога да ти дам,

но пък ще те помня вечно.

Ще те даря със дар голям –

с изгрева над тази среща.

 

За сто години ти оставям

аз нежност, плиснала без край.

Ала любов не обещавам,

че няма на земята рай.

 

Аз обич не ти обещавам,

но в съня ти ще съм вечно.

И веднага ти прощавам

твоята любов сърдечна.

 

Аз, любима, ти прощавам,

че с очи ме омагьоса

и навек ти завещавам

щастието ни да носиш.

 

Скъпа, аз ти завещавам

моите молитви тайни.

Но любов не обещавам,

че обичам те безкрайно..

 

*  *  *

Звездна корона, ахати,

сянка в безоблачен ден...

Коя е жената, която,

Бог отредил е за мен?

 

Леко смутена, но сгрята

в лъч светлина мигновен –

коя е жената, която

Бог отредил е за мен?

 

В предначертание свято

моя до сетния ден,

с кого е жената, която

Бог отредил бе за мен?

 

ЗАВРЪЩАНЕ В РОДИНАТА

И аз дойдох, и аз доплувах,

здравей, Родино моя...

Как дълго плувах и пътувах

                       по друми и поля.

Със укор ням сега ме гледа

калина гола.

И как горчи,

и как горчи,

и как горчи!

 

А колко краища,

                        далечни краища

пребродих в битки аз.

И гръмки думи,

                       и нежни думи

ти пишех на ръка.

А тук трепти, под вятъра трепти

калина гола.

И как горчи,

и как горчи,

и как горчи!

 

Как може тъй, как тъй внезапно

Почерни се, Родино?

Във черно дефиле, във мъртво дефиле

река се пени.

И белег от куршум, насред моя двор

калина гола.

И как горчи,

и как горчи,

и как горчи...

 

* * *

При мене се засели самотата,

уроци тъжни тя ми дава.

И пророкува зад стъклата,

в премръзнали снежинки плава.

 

Ах, този сняг – с перде неумолимо

той скрива дните – били и небили.

Навярно утре спомени любими

ще търся с утроени сили.

 

И може би ще светя,

                                целунат от съдбата,

чак до звездите

                    издигнат с птичи клин.

И може би със обич девойка непозната

ще ме прониже с погледа си син.

 

Приятелите може да се родят отново,

от гласове домът ми отново да ехти...

Но пада сняг. Тъче перде оловно

и с нишки ледени души.

 

*  *  *

И всички без лъжа

наричахме я Божество.

Възнасяхме е гордо

по земните пиедестали.

Рисувахме я нощем

на трепетни свещи,

венци сонетни пищно

полагахме в нозете й.

 

Изгаряхме в огньове,

като мъже в дуели мряхме

и в походи далечни:

на горделивката напук!

Но в стих и във картини

ликът й бяхме вплели

и времето безсилно

се кланяше пред нея.

 

Оставаше тя млада,

прекрасна и безсмъртна

във стих и в антологии.

Но изведнъж, след вечност,

в студена нощ незнаен

с молитва

заби чело пред нея

в иступление.

 

*  *  * 

Старите рани пак нощем болят:

утре навярно дъжд ще вали.

Щастие ходи по целия свят,

а в моя дом не надниква дори.

 

Може би и насам ще погледне,

тихо свещичката люшнало само.

Може до мене тихо да легне,

с глава на войнишкото рамо.

 

Можеше то да остане в дома ми,

но в него внезапно нахълта война.

Кратко гостуване тя обеща ми,

а заседя се за дълго тая злина.

 

Тя ме събужда в дългите нощи

с тропота див на предишни атаки,

в грохот на взривове люшка тя още

станът войнишки с празни палатки.

 

С нея до изгрева сякаш наяве

битки се вихрят – ден подир ден..

Всички убити приятели в бавен

марш преминат с нея пред мен.

 

Моля аз Бога за милост дарена:

люляк до прага да разцъфти,

мойта душа, от войни уморена,

дъх да поеме и да поспи.

 

Старите рани пак нощем болят,

дъжд зад прозореца тихо ръми.

Щастие броди по целия свят,

но към дома ми то път не откри.

 

ОГЪН СЛЕД БОЯ

След боя огънят гори – той свещ е

за упокой на падналите днес мъже.

Във есента нощ огньове-пещи

душите стоплят в хладния дъждец.

 

След боя огънят без дим си тлее,

защото с дим войната се явява.

След боя огънят е сив.Да остарее

корнетът и на сън не доживява.

 

След боя огънят гори без ярост,

че яростна е винаги войната.

След бой е огънят коприна ярка,

мечта хусарска в знамената.

 

След бой огньовете горят без болка,

защото болката с войната ходи.

И свети огънят след бой на полка

по пътя, който към небето води.

 

*  *  * 

Цял ден той чука по прозореца

и бих му се разсърдил вече,

но композитор гениален

дъждът е в този свят.

До сутринта ще ми напише

мелодията на огнището.

 

Мелодията на огнището

в далечния й дом.

 

Ще те помоля аз,

мой дъжд добър,

за безнадеждна

тръпка в нея.

Да има и

прекрасен силует

с печален поглед.

До него сетна чаша вино

със хрупкава ледунка

розов сън.

Но нека не звучи

глас на вина.

Не трябва.

 

И без да чакам обич и лъжа,

ще пея във мелодията на дъжда.

Като молитва ще я пея аз,

забравил всички песни.

От чашата на виното

със капка розов сън

да блесне тръпна

изведнъж тя

и да възкръсне.

 

*  *  *

Стихът не си избира време

и място да те сполети.

Докато слагаш крак във стреме

или в леглото лягаш ти

 

за любовта си гарнизонна

да търсиш галени слова...

Пристига той. Безцеремонно!

И влиза в твоята глава.

 

И ти си сляп в една вселена,

и ти си глух и ням почти.

И само слушаш упоено

божествения му мотив.

 

Стихът не търси бляскав бал,

ни флирт случаен в мрака.

И плаче булка под воал,

напразно че пред храма чака.

 

И нейните сълзи горещи,

и майчини обиди зли,

не струват нищичко насреща,

стихът ако те порази.

 

Стихът съдба не си избира

и устава не слуша той.

В така ли до командира

летиш към вражия порой,

 

куршум и огнени картечи

не ще уцелят твойта гръд,

през огън от жестока сеч и

през смърт намираш своя път.

 

Ти в битката не съществуваш:

едничък стих е в твоя взор!

И страшната, с косата груба,

не чуваш как тръби за сбор.

 

И командирът ти се чуди

как още жив и здрав си ти...

 

Стихът те прави като луд и

дарен е с власт над твойте дни.

 

Ходи по цялата планета

и дълго още жив бъди –

докато пише стих поета,

самият Бог над него бди.

 

*  *  *  

Беше ли така наистина,

Божи ангел ли избра ми този път,

но жената-блян, от мен измислена,

срещнах цялата от кръв и плът.

 

Ден след ден измислях я до бемчица

и чертите нежни ваях вдъхновен.

Две зрънца от френско грозде – грейнаха

нейните очи, изстрадани от мен.

 

Сбирах сняг за кожата й бяла,

за коси виелици й сбрах,

а за устните череша зряла

от звезди далечни й откъснах чак.

 

Аз във сънища метежни стрелях се

в нейна чест с дуелен пистолет

и, щастлив, завиждах сам на себе си,

че с мечта танцувам менует.

 

Но се случи – чудното създание

изведнъж яви ми се във плът.

Бог ли зърна моите страдания,

милостив към мен и този път?

 

Сплав от нежност и от страст огромна

бе жената в моите мечти.

Не разбрала тази глупава подробност,

тя премина равнодушно отстрани.

 

*  *  *

Какво е нужно на поета

със стих да стигне да звезда?

Хартия нощем и монета

за хляб след буйната езда.

 

Късмет потребен му е още,

но битки повече и път

през болки и безсънни нощи.

И загуби - да му тежат.

 

*  *  *

Нас пронизва ни стих.

Като патрони пазим сонети.

Поразява ни взор,

от сияние  звездно роден.

Не живеем, обичаме,

че хусари сме, значи – поети.

По небесния лик

ямб в небето изсичаме.

 

Ний летим сред звезди,

а в душите ни греят пожари

и пропадаме в дим

със строшено от орис крило.

Рицари на мечти,

ний поети сме, значи – хусари.

Всеки наш стих звъни

като сабя, пронизало зло.

 

Славата ни ечи –

аплодират ни с топове, с пушки.

Пеем чак до зори

не за дамско кокетство и шум.

И не знаем дори,

че в Лицея постъпил е Пушкин.

И не знаем за нас

точка къде ще постави куршум.

 

*  *  *

Как трептят

твойте устни - така неумели са,

но опиват

във щастливо унесен обряд...

Бели са,

дали ангели бели са,

или бели звездици летят...

 

Гладиш ме,

но  ръцете ми в бой огрубели са

и сега

във целувка прощална горчат...

Бели са,

дали ангели бели са,

бели са,

дали бели снежинки летят...

 

Със съдбата

и с теб аз навек договорих се,

ала пак

и сърце, и душа ме болят...

Бели са,

дали ангели бели са,

бели са,

дали бели молитви летят...

 

*  *  *

Дъжд вали

над палатката убога.

И без път

над Русия есен броди.

Ах, дали

да измоля знак от Бога...

Няма Бог да ме споходи.

 

Той е още

в облачното одеало.

Гледа нощем

сънищата ни безброй.

И немощни,

от свещта на думи падат,

пеперуди

в съблазнителния зной.

 

 

Пак вали

в тъмното тъга-тревога,

гръмоли

над Русия мокър вик.

Но дали

ще успея аз от Бога

тебе да измоля,

теб – поне за миг...

 

*  *  *

Къпех коня си на ручея,

цял във цвят и бистролик.

Нощем ти при мене тичаше

от съседния чифлик.

 

Всичко беше ясно, радостно

и безгрижно тържество.

От прегръдките ти сладостни

пяха кивер и седло.

 

Не те мъчеха съмнения,

нямаше за нищо страх.

Но в очите ти смущение

изведнъж сега видях.

 

Но очите ти в смущение

потъмняха от сълзи:

в тях трептеше отражение –

щипка момини коси.

 

За трагедията страшна

бях виновен само аз –

на гърдите ми проблясна

медальон в неверен час.

 

Ти излитна – гневна птица

право в изгрева разлян.

Не чу – моята сестрица

сви ми къдри в талисман...

 

ПРОЩАВАНЕ

Ти върви...

Не възкръсват листата в пожари.

Ти върви...

Под снега не въздишат полята.

Ти върви...

Като изстрел целувката пари.

Ти върви...

Под краката ти тръпне земята.

 

Ти върви...

Аз се смея, не плача.

Ти върви...

Не зови ме с пламенен зов.

Ти върви...

Нека щастието с теб крачи.

Ти върви...

Пожелавам ти много любов.

 

Ти върви...

Запустяха пътеки предишни.

Ти върви...

Аз превръщам се в снежен човек.

Ти върви...

Мой любими, обични!

Поспри се!

И със мен остани ти навек!

 

*  *  *

Много малко вече ми е нужно

да възпирам всеки порив нов

и без шум да заменя със дружба

на хусаря дръзката любов.

 

Много малко вече ще ми трябва

да забравя нежните слова

и за всички мъки ми се пада

изтрезняла на мига глава.

 

Но и ти ми помогни – не много:

равнодушни погледи не крий,

пътищата ми отрязвай строго

преди моят крак по тях да свий.

 

Да ме мъчат чак до изгрев нощи,

издамгосани със твоя лик –

ще се постарая много още,

но ще дойде чаканият миг.

 

Ще изтрия пот от морно чело,

хвърлил тежките окови...

Знаеш ли, това е трудно дело –

да разлюбиш свойта обич.

 

*  *  *

Преди изгрев да изгрее

ще възседна коня бял -

цялата земя да затрепери

от копита, огън и метал.

 

Пътят ми към вярна смърт ме носи,

ала жив ще се завърна пак -

ти крака за мой късмет кръстоса

над гърба ми за изпроводяк.

 

 

Владимир Николаевич Фьодоров е поет, белетрист и драматург.

Той е член на Съюза на писателите в Русия, член е на Съюза на журналистите в Русия и действителен член на Академията на духовността. Лауреат е на наградата „Кирил и Методий” и на Голямата литературна награда на СПР.

Автор е на поетичните сборници „Автограф на душата”, „Червен ангел”, „Небесен пилигрим” и „Такава е хусарската съдба”, на няколко повести и на романа „Сезонът на звяра”. Автор е и на повече от десет пиеси, като някои от тях са играни по сцените на Москва и Санкт Петербург. Пише научно-популярни статии за шаманизма. Главен редактор на в. „Общописательская литературная газета”.