Mobile menu

 

 

 

 Антонин Горчев – известный поэт, автор гимна города Шумен и сборников стихов на болгарском языке "Пастух снов", "Счастьемолка", "Галера", "Шип розы" и других. Член Союза болгарских писателей, председатель объединения писателей города Шумена. Многократный лауреат национальных поэтических премий, главный редактор альманаха "Златоструй", переводчик с русского.

Антонин Горчев перевёл из книги «Небесный пилигрим» и её текущего продолжения более 40 стихотворений Владимира Фёдорова. Многие из них опубликованы в Болгарии.

Из книги «Небесный пилигрим» Владимира Фёдорова

Перевод на болгарский Антонина Горчева

 

Небесен странник

 

***

Над скалите той сам се възнесе

и докосна го с пръст Саваот -

отреди му да запее песен,

тя съдба да му е до живот.

 

Да се слее с ритъма й волен

както ангел с божията вест,

той на песента дари спокоен

вяра и любов, надежда, чест...

 

Той трошици щастие не дири,

нито озарение с фенер,

а изстрадани куплети сбира

в топлия от звезден прах тефтер.

 

С радост и със болка диадема

носи той от тръни и от жлъч

за да пише цял живот поема

до последния си слънчев лъч.

 

Блеснал с нея, той като комета,

щастието дал си за слова,

като нас безславно падна в Лета,

но докосна вечността - едва.

 

*  *  *

Вървя по острието на кинжал

и то безкрая като лъч разделя.

Зад мен за нищичко не ми е жал

и огнени стрели в гърба ми стрелят.

 

Подметките ми яростно горят

и реже ги стоманата на здрача.

Край мене всички правилно крещят,

че аз съвсем неправилно съм крачел.

 

Аз викам им през стиснати резци:

След мен поне веднъж стъпете стъпка!

Развъдиха се много мъдреци –

дори луната ясна се обърка.

 

Не струва мъдростта им гол петак,

тя като пяна е, без нищо ценно –

та аз вървя по острието пак,

а тях - то ще ги среже мигновено.

 

*  *  *

Стреля край мен Аполон със стрели,

огън не свети до трети петли.

И чорлави рими, есенни врани,

на стиховете унило подпряни.

 

Над белия лист се гърбя немощно –

няма звездите днес да докосна...

А нейде над мене, в горд небосклон,

стихове чужди градят пантеон.

 

Професия

Аз над болката литвам във среднощната бездна,

аз при първия вик свойто сърце ще ви дам.

Аз летя като ангел, ала ангел железен –

без железни крила да летя аз не знам.

 

Аз летя – паднал ангел от ада ни руски –

тук смола над огньовете пръска без край.

Сбъркан ангел съм аз, ала някой тук иска

да издигам душите във измислен нов рай.

 

Аз тръбя – дрезгав ангел, но някой щом страда

на надеждата трябва гласът да се чува.

Бързам аз – глупав ангел, а за глупост награда:

взрив пластичен крилата откъснати струват.

 

Есента на века

Есен в парка – съвсем като есен.

Сив следобед над клоните голи.

Но на облак през процепа тесен

синевата потече надолу.

 

Аз от чудото бях поразен и

пожелах си за малко съвсем -

да се срещна в алея с Есенин,

да разроши той слънчев перчем.

 

Да си спомним жената във бяло.

И за в синьо ми идва на ум.

В есента над гората огряла

да разлистим един стар албум.

 

А дъгата внезапна в полето

взор кристално ще изсветли -

като дар от съдбата поету

или смъртна присъда...Или...

 

И едничката тайна е снета –

без да знае за свойта вина,

есента на века по планетата

рони листи над ред имена.

 

                                 1999 г.

 

 

*  *  *   

Сини дъждове барабанят и тичат,

гръмко сбират по площадите народ.

Сини дъждове, аз вече се обличам,

кръстя се и стъпвам в мокър ешафот.

 

Сини дъждове, във студена киша

крача през невярна, вечно зла съдба.

Сини дъждове, вече съм излишен,

сам не се обичам, сам не се търпя.

 

Дъждовете сини учат ме беззлобно –

тъй пред гилотина уморен палач

те теши – ти стигна мястото си лобно

и нелеп е вече късния ти плач.

 

Сини дъждове,  аз съм с вас съгласен

и глава полагам под сатър студен.

Сини дъждове, ах не ми е ясен

този трепет сладък, плиснал рязко в мен.

 

*  *  *

Пак не ми се спи и нощем

ми се счуват шумове и смях –

и тъга златиста ме спохожда още,

по-добре е с нея, вместо с всички тях.

 

Тя е хубавица – има леки стъпки –

не е зла старица, нито е лош дух

и от нея раснат и цветя, и гъбки,

а поетите дарява с безпогрешен слух.

 

И от тайната си светла мъчени,

те пророчески мълвят слова.,

за да дойдат неразлъчени

Смърт, Живот, Печал и Красота.    

 

*  *  *

„Ще отшуми и зло заспива...”

във късна доба си шепти.

И хромел времето му смила,

и хромел мъката дроби.

 

 „Ще отшуми и зло заспива...”

той заклинанията трупа.

А мъката не си отива

макар, че хромелът се счупи.

 

И в свойте уморени, пусти

очи сам ще се вгледа той:

две капки хромелът изпусна

и литнаха в небесен рой.

 

*  *  *

Ненужен съм в света ви, вече зная,

ала едно ме утешава още -

мой стих сега дома ви обитава

и той съня ви охранява нощем.

 

Незримо той във въздуха полита

и до възглавето ви ето на –

сам шепнешком се препрочита

когато се усмихвате в съня.

 

На музата

Тих домът е, мишките мируват.

Сладко спи домашният дух благ.

Още миг и зная – без да чувам,

че зад мене ти заставаш пак.

 

Длани на гърба ми ще положиш,

ще изпърхаш като пламък риж –

само ти във таз вселена можеш

с райските камбани да звъниш.

 

Те беззвучни са за всички други,

разлюляха се едва-едва,

но в нощта с токати и със фуги

вплетоха звездите със слова

 

та душата без затвор телесен

и без земни грижи и сълзи,

радостно и леко като песен

във вълшебен цвят да разцъфти.

 

И прости ми, че ще те оставя

сред мечти, архангели и цвят –

аз ще скитам дълго, до забрава

в най-незнайния от всички свят.

 

Щом се върна като късче слюда

между редовете ще блестиш.

В сянката на станалото чудо

върху масата ще трепне лист...

 

*  *  * 

Черното мастило по листа се стеле,

вика и проклина, умолява то.

Във реда последен аленото грее

като кръв на листа с мъничко петно.

 

Той заспа пред изгрев, блед като разпятие

и в съня си – ясно – нея пак видя –

скъп дар на съдбата, Божие проклятие,

щастие нещастно, радост и тъга.

 

*  *  *

Ще разтворя есенен прозорец

чело и душа да охладя.

Тънък месец, котарак мърморещ,

тих ще скочи в тихия ми свят.

 

Той ще стъпи в листа ми издраскан

без да чуе звездния му хор

и на топло ще подвий опашка,

наградил ме с равнодушен взор.

 

И ще зная, че съм пак на стреме

подир тайна или красота...

Листопада свой в ръце ще взема –

огън да гори я тази суета.

 

*  *  *

Преди да се родя, преди

аз бях самотна птица.

Каква – сега не помня,

но твърдо зная, че летях...

И по ръцете –

бемки от пера...

Аз и сега летя

на сън

между звезди опасни.

 

Тежи ми изгревът в небето,

олово в тялото ми влива.

Аз крача по земята – муден,

безкрил вървя аз,

като всички.

Но скат отвесен доближа ли,

пронизва ме желание

да скоча в мамещата бездна,

отново да летя,

летя...

 

Поет

Уви, той само странник е в света ви:

щом Бог го е дарил с такъв талант,

в дворец, в колиба, в клетката на лъв ли –

навсякъде е звезден квартирант.

 

Посред вселенска пошлост и гълчава,

на мерзостта и глупостта напук,

божествената тайна притежава

да влива в думите небесен звук.

 

Върви, парченце щастие е сложил,

в ранената си трепетна душа.

И земните беди не го тревожат,

че към звездите тръгнал е пеша.

 

И път защо му е към праг и корист

където разпнат беше и забравен,

щом Бог прие го като равен

като творец с творец да си говорят.

 

*  *  *

Пак извил прилежно шия

като смъртник пред топор,

стихове отново криви

драскам по листа с перо.

 

А отвън (добре се чува)

върху рамката от чам,

то ли врана негодува,

то ли Осип Манделщам.

 

*  *  *

Като вихър зловещ, любопитство пораждащ и ужас,

аз се нося край вас и не зная къде ще избия.

Аз прозрачен съм цял, но невидим от никого плужек,

моята тайна никога няма да ви открия.

 

По земята се нося – изгубен във времето странник,

по съдбата се нося – в път заблуден пилигрим.

И не зная аз кой съм – на Бога покорен посланик

или празна въздишка, станала призрачен дим.

 

Аз не зная защо съм с такава съдба отредена,

за какво днес летя и душите ви сбирам на куп...

Отговарят ми само безкрайната руска вселена

и очите на старци, които се кръстят пред труп.

 

*  *  *

И в трели да се омайваш с песен,

от безсмъртието свое упоен,

краят ти отдавна е известен,

до секунда е определен.

 

Хълмът гол със хилава утроба,

пожелала тленната ти плът,

с изтерзана паст разтваря гроба,

и  надежден в него е студът.

 

Той отхвърля твоята помпозност,

от звездите пуска те в калта,

без да бърза, дълго и сериозно

да реши проблема ти с дома.

 

Стихове – обледенели птици,

зад теб падат в снежен световърт,

стават звънки ледени частици

и заспиват бялата си смърт.

 

Но щом легнеш във премала

в скута, който те зове,

ще откриеш – тази муза бяла

ще те съхрани за векове.

Март

От вятъра сълзи изтриват още

брезите на реката по брега

и студовете тежко стъпват нощем

в пробилата снега трева.

 

Но злато сипят кошерите вече

и сом изплясква в тихата вода,

врабците като сребърни картечи

пронизват право зимата в гръдта.

 

Духът домашен на ухо ми шепне,

разпяват се пред утрото петли.

Горичката от сладка тайна свети -

снегът на звънки рими се топи.

 

*  *  * 

Ет ръцете му трохи кълвяха

птиците, признали го за брат,

затова, че заедно летяха

с него в своя си небесен свят.

 

Феите в гората път му правят,

а стихии кланят се в поклон

и за стиховете му го канят

богове на пир във Пантеон.

 

Вещиците даже го ласкаят,

помощ му предлагат от сърце –

и те също тайно си мечтаят

в ямба си небесен да ги спомене.

 

На зори след полет, кацна леко

в своя дом, охулен зло

и с клеймото „стихоплетец”-

той – със нимб на звездното чело.

 

*  *  *

Рая небесен аз не измислих,

а бях при далечни звезди.

Пеш се завърнах – нине и присно

да се върна – не мисля дори.

 

Пред мен е пътека далечница,

но през млечния сонм виждам как

влизаш в храма ти – небезгрешница,

тайни не криеш ти пак.

 

А на мене какво ми остава –

да стъпя от звездите на пръст.

Красотата ти тъй е презряла,

че ще падне, протегна ли пръст.

 

За такава любов неразбрана –

храм за двама и ябълков смях.

И звезди да димят във тамяна –

рай ще има за нас и без тях.

 

*  *  *

Върнах се от полет. У дома съм.

И крилете кротко си свалих.

227 летях часа.

Е почти, но надали.

 

Във  небето 227 часа

с тук-там кацане на маса.

Ако стихчета не драсках аз,

в истребител бих бил ас.

 

Но да съм поет май по-добре е –

нощем в никого не стрелям –

цял ден волно в небесата рея,

без грях кацам за вечеря.

 

Плиснал върху страниците жадни,

чутото във звездните простори,

чувствам се като щастлива птица,

кацнала на ангелите в хора.

 

*  *  *

Отдавна знаем – от преди Завета,

влъхвите преди да го рекат:

колкото по-зле е за поета,

толкоз по-добре е за стихът.

 

Затова поета с Божа воля

плаща с кръв за своите слова –

стиховете да растат от болка,

да не следват празната мълва.

 

Да не търси блянове в палати

го възнасят и низвергват пак.

Многоточия – сълзи проляти

страниците дупчат с огнен знак.

 

Чак в края, за последния му път,

три радостни - от щедрото сърце –

му даде думи Бог. Поет, най-скъп  

от всичките избрани синове.

 

Видение

И защо все на мен – със каква съм роден орисия?!

И защо пак на мен – мога ли сам да я понеса!

На планетата спи цяла в шарени кръпки Русия,

съкровената вест посред нощ й разнася гласа.

 

И напрягам аз слух и да чуя нечутото вдишвам,

и зеници разтварям, да видя невидимо там.

И явяват се смътно откровения с тайните свише,

и писания древни горят във витража на храм.

 

Само миг – и се опва към Бог във небето пътека.

И аз тръгвам – в път след звезда пътеводна вървя,

но расте със зенита тревога в сърцето полека,

с всяка крачка нагоре все по-силно гърдите болят.

 

Там отпред – страшен бой и на никой не му е до мене,

там светът се люлее сякаш в църква пламък на свещ.

Свети Георги там ламята пронизва в кръв до колене,

Петър портите райски заключва, обзет от метеж.

 

Слепоочия стискам, но страшно крещят пепелища

и очите закривам, но смърт носят огън и прах.

И небесната Русь освирепелите мълнии нищят,

но кубетата златни, там въпреки всичко стоят.

 

Цели в злато, те пеят, осенени с кръстове горди

и не свеждат глави пред неверие, зло и беда.

И по-здрави от нас, те закрилят небесните порти

да поръсят света със светената руска вода.

 

Ален ангел

                     В памет на поета Владимир Флоров

В края на грипозната вселена,

едва чуто шумолящ с крила,

от затънтения бряг на Лена

се възнесе руската душа.

 

Изпреварила студа, мъглите,

в небесата тя намери път.

И изми откритите си рани,

в бял сняг причасти ги, но съдът

 

в рай съветските души не пуска,

в ада не ги хвърля – нямат грях.

В гъста алена печал препускат

стихове от пеперуден прах.

 

И въздъхна горе сив архангел,

долу дяволът изтри сълза...

И тревожен ярко ален ангел

литна между тях във вечността.

 

*  *  *

Защо ли крача през гора, в която

се лутам след надежда слепешком -

на чудесата шареното ято

отлитна шумно в южния си дом.

Вълшебството в бърлогата си легна,

обърнало на миналото гръб.

И даже тайната за път се стегна

без сбогом, а й бях приятел скъп.

 

Край мен лежи пустиня – вилна зона,

безлюдна и бездушна днес страна.

И този ден, до пустота в озона,

като във лед, скован е в тишина.

 

 Във тънката мъгла трепери бука

и студ пълзи до сетното ребро,

с невидимката шапка звънко чука

кълвачът сякаш гвоздей вбива в гроб.

 

*  *  * 

Да съм сам в колиба край горичка,

сам резето да повдигна пак.

Да повярвам в стенна кукувичка

сутринта на хладния чердак.

 

С мечка от възторг да се преборя,

да прегърна братски върколак

и кралица горска ако води,

на елена да подмигна пак.

 

И напълнил със мъглица шепи,

да измия светнали очи

и да видя цвят в широки степи,

пълен с росни капчици звезди.

 

Тишина да свети като млечка,

да предчувствам в небесата стих…

 

Но отдавна горската пътечка

градският квартал изтри.

 

Нощта на  Първомая

Пак внезапното стихотворение

ще запее тихо посред нощ

и ще ме помами вдъхновение

на небето в приказния кош.

 

Но крила напразно ще разперя,

плахо щом погледна към свещта:

днес в небето всичките треперят,

скитат всички вещици в нощта.

 

Днеска всеки авиатор знае,

въртолетчик бил или поет:

в първата среднощ на мая

само вещиците са с билет.

 

Бяха дни, не даваха тогава

да отворим скритата врата

и не знаехме, че прелетяват

тихо и незримо. А сега

 

с диви викове, с метли крилати,

в бесен, невъобразим въртоп,

те прелитат – ято подир ято,

пръкнали от спалня и от гроб.

 

Тръпнат замъци и махалици

и страхът пълзи по цяла Русь,

със тревога кръстят се старици

и кълнат след тях в яда си пуст.

 

Но пък да не ги виним за всичко,

да ги разберем – на тоя свят

могат само нощ една-едничка

до насита да си полетят.

 

Ей така – без визи и билети –

граници безброй да пресекат

и докато слънце не засвети

в луди срещи да се съберат.

 

Диво и без ум да поиграят

без да жалят нито гръб, ни крак...

Като мишки сутринта накрая

да се сгушат до мъжа си пак.

 

Или да се върнат в гроба влажен,

кости да положат в саркофаг

и да слушат как похърква важен,

съден в инквизицията маг.

 

И година, ден след ден до края,

плачейки за своята метла,

да очакват с радост Първомая,

празникът най-хубав на света.

 

Провидение

„Бесило щом ти е съдбата,

не се страхувай от вода...”

С пиратски вятър във платната

те тръгват пак на абордаж.

 

Не търся страшното им братство

и нямам кръвно родство с тях,

ала в девиза им пиратски

открих свой първороден грях.

 

Аз давих се, от гол връх падах,

проливах буйната си кръв,

почти умрях, ала с наслада

се боря пак да бъда пръв.

 

Не бях обичан ежечасно,

но май че пазеше ме Бог,

защото винаги от дясно

бе всеки белег мой жесток.

 

И ето – пак се пука гума,

земята скача пак пред мен

и сред отломките по друма

до сетна кост съм потрошен.

 

Отново болка ме пронизва

дълбоко в дясната страна,

смъртта за мен савани гизди,

камбанки покрай мен звънят.

 

Дървета хороводно плуват,

скали се люшкат - раз и дваж,

ала бедата си отива,

прогонена от ангел-страж.

 

И той на покрива въздиша,

превързва рани по крилата...

Поетът стих докато пише

е нужен Богу на земята.

 

*  *  *

Вече хорските думи забравих, но други открих –

тия, падналите с роса в пълнолуние, тях

изведнъж чух във песни – запевът им странен и тих

само гората в съня си дочуваше плах.

 

Да ги пее след мен не успя ни ездач, нито пътник,

но тополата побледнялото листе си вдигна

и когато ги шепнех, горският дух се измъкна  

от зеленото, кимна в такт и намигна.

 

Аз така бих живял – горския дух сутрин да будя

на дриадите с хора, добро да добрувам...

Но желязно насекомо моя поглед учуден

улови и отнесе ме пак при хорските глуми.

 

И се върнах във сладкия плен на очите любими,

в смътни миражи които проблясваха лудо.

Хорските думи си спомних, но забравих, незрими

и тихи, горските песни и тяхното чудо.

 

Професия жена

Трудна е във този свят двуличен

вечната професия жена...

А децата стихове обичат,

виждат в цвят и звуци те съня.

 

Музите се влюбват във поети,

щом с пръста си ги докосне Бог.

Брачните юзди от тях са снети,

да се върнат в къщи нямат срок.

 

Но на музите капризи пречат,

слабички са техните крилца

и тъгата щом нахлуе вечер

ги разнася в дим като перца.

 

Сънищата цветни в черно-бели

ще притопли бавният тиган.

Но една едничка само смело

ще погали само рамото му с длан.

 

Ще изтрий мъглите и лъжите,

от бедата ще го защити,

раните му ще измий - пречистен

във небето пак да полети.

 

А поета – като вчера същ е -

времето забравил сред звезди,

пак среднощ ще се завръща в къщи,

свел глава отново да простиш.

 

Може би това е Божа воля:

славеят във клетката не пей...

Но така животът й се сложи –

с вяра и със прошка да живей

 

и приспала детските главички

пак сама да чака в тишина...

Трудна е, най-трудна е от всички

вечната професия жена.

 

*  *  *

               На дъщерите ми Маша и Ана

А съдбата е сляпа и зла.

само за другите имат месия.

Ала имам си аз две крила,

едно Ана и второ Мария.

 

Аз оставил съм болка и зло,

в звезден ромон церя стара рана,

расне моето потекло:

имам своята Мари-Анна.

 

И какъв ли очаква ме край,

със каква ли ще съм орисия? –

и след мене за мен ще сияй

мойта слънчева Анна-Мария.

 

Чакат ме още много беди,

аз не се плаша от болката люта –

имам две чудни мои звезди:

една Маша и втора Анюта.

 

И когато ме Бог позове

в най-последната моя минута

ще разцепя душа две на две:

дъх за Маша и дъх за Анюта.

 

Аз и в отвъдното ще съм ваш,

и молбата ми там ще е чута:

да съм ангел-хранител и страж –

на Мария

и на Анюта.

 

*  *  *

Ний едва не успяхме,

ний едва не допяхме,

ний в бурята бяхме,

не ни чухте гласа.

Менестрели запяха

и зад нас полетяха

за сбогуване сякаш

бе настъпил часа.

 

Ний не искаме слава,

нито почит такава,

в нас едничка остава

жал по всичко било.

Есента се задава,

есента без пощада

и ни парна с жарава

жълтото й крило.

 

Прави пак ще поемем

със салют към небето,

че за нашето време

никой да не скърби.

Но напролет за семе

наште песни ще вземем

да се върнем в полето

с нов глас да тръбим.

*  *  *

Лети сърдитата планета,

не знае как да ни смири,

от залез до зората светла

нелепи кръгове върти.

 

Пищят шарнири и черупки

и вехне ангелски чертог,

а през озоновите дупки

земята гледа тъжен Бог.

 

*  *  *

Ще се срещна по залез с Русия,

от небето ще стъпя на пръст,

на събора „Блаженни Василий”

като на свой дом да сторя кръст.

 

Но със присмех зъл родната столица

ще ме ритне на притвора стар:

тя за други пророци днес моли се –

със отсечен език вместо дар.

 

*  *  *

Ноемврийска киша във лицето ми,

сняг сече безсмислената плът...

Май добро от мен не сте усетили,

Господ щом не взе ме в своя път.

 

Знаеше си той - тъй с мен получи се,

раздели ни, но не поумнях

и сега се мъча като кученце

на безжалостната Му земя.

 

Да ме радва с дар до гроб заробващ ме

и да мръзна в дъжд и в бури зли

в нямото си славеево гробище

с кръстове на хора с мен били.

 

Да се лутам в мъка и смущение,

да вървя през бурята в нощта

и да влача с мен без просветление

своята разкъсана душа...

 

 

 

 

 

Молитва

Смъртен съм – тежат години, рани,

а е страшно да ме погребат:

много често взеха графомани

пред поети свой стих да четат.

 

Сричат го нестроен, с рими куци,

в упоение въртят глава -

в гробната могила като буци

сипят пошли, глупави слова.

 

И безсилен – тръпна в тик подкожен,

а душата ми в гръдта мрази...

Ти от смърт не ме спасявай, Боже,

но от графомани ме пази!

 

*  *  *

Сънувах приятел. Вятър завя.

Идат приятели с лошото време.

Домът им е вечен, с вечен креват.

Зиме и лете са те вледенени.

 

Може би туй е добър упокой

за тях отреден от Бога месия.

Над Лена лежат в безпорядъчен строй,

гледат далеко над цяла Русия.

 

Те виждат ясно радост и беди,

гласовете им ни пазят честно.

Те като в лупа те виждат и ти

спокоен си, че всичко им е известно.

 

Не щат над Лена мост с висок перваз

или път телефон безплатен - просто

държи ги здраво вечният им мраз

и само в буря той ги пуска в гости.

 

Върбова пръчица

Върбова пръчица, върбова пръчица,

песен рождественска ти ми изпя.

Момиче мъничко, момиче мъничко,

ти като песен ми светиш в съня.

 

Момиче мъничко, момиче мъничко,

хубост небесна в тебе разцъфна.

Върбова пръчице, върбова пръчице,

само за тебе днес ще възкръсна.

 

Момиче мъничко, личице беличко,

върбова пръчица, минзухар риж.

С тази икона, с яйцето великденско

ти като ангел към къщи летиш.

 

Върбова пръчице, върбова пръчице,

целият свят е прекрасен и мил.

Момиче мъничко, момиче мъничко,

Господ със теб ме е благословил.